Нова година беше пухкавият пресен 5 сантиметров сняг на Яворов и зелената метална ограда на старата къща, май осветена от нещо като улична лампа. “Старата къща” не означава порутената постройка, а една хубава Голяма жълта къща от началото на 20-ти век, за която вече споменах.
Имаше един Дядо Мраз, защото Дядо Коледа го споменаваха само Баба и Дядо. Останалите ми натрапваха Дядо Мраз. Дядо Мраз беше много сладко човече около 35 см високо, с елегантно ушит червен костюм с бяло бухче отпред, черни лачени ботуши, и странен червен нос като на Карабас Барабас. На гърба със златен кош, натъпкан с целофан или нещо друго. Не ровех в него, защото ми харесваше идеята, вътре да има нещо много ценно.
На ръката на Дядо Мраз висеше един конец – ужасно прозаична дума, и на него висяха две парченца дърво, увити в станиол. Изглеждаха като малки шоколадчета, но тогава толкова дребни екстри не съществуваха. Тогава екстрите, за които не знаехме, че са екстри, бяха Големи. Например: Голяма истинска елха, Голям Шоколад крава, Голям студ, Голям сняг, Голяма къща и високи тавани.
Навръх Нова година ме оставяха “сама” с Баба и Дядо, които сигурно са били 45-50 годишни, и нашите отиваха да празнуват с приятели и/или братовчеди. Мисля, че мъкнеха сестра ми, но аз минавах за асоциално надуто кльощаво хлапе, което трябва да съблюдава ред и дисциплина, освен своята, и на купища досадни хиперкомуникативни трътки и бъдещи льохманчета. Тогава си мислех, че не ми е мъчно и дори ми е добре, защото поне една вечер няма да нося отговорност за чужди простотии, както и че не ми е мъчно, задето мен ме оставят, но сигурно не е било точно така. Вечерта прекарвах на прозореца на втория етаж и пресният сняг ме хипотизираще като огъня във високата официална печка. По снега (знаех, че няма да стане, но така ми харесваше) ще премине моят Дядо Мраз, тъпо завързан за стъблото на Голямата ми истинска елха.
Освен това, Баба ми беше обяснила за Старата и Новата година следното:
Срещнали се в 12 навръх Нова Година две жени. Едната сбръчкана, прегърбена, овехтяла, с черна забрадка и тъмно кафява закърпена пола, с износени обувки и бели коси под забрадката. Другата била млада, красива, с блестяща премяна, със стъклени пантофки като на Пепеляшка, с буйни руси къдри. Където стъпела снегът се разтапял, грейвали усмивки, хората вдигали наздравица. Хубавицата се усмихвала обещаващо като нововъзпроизведена проститутка (това не е от Баба) и раздавала надежди. Когато се срещнали, младата жена, изгледала високомерно старицата, която спокойно сторила път. Хубавицата си рекла: “Никога няма да допусна да изглеждам така”, а старата се усмихнала на ум и се рекла “Точно преди една година Това момиче бях Аз. Но толкова мъка видях, толкова хората ме употребиха, че съм щастлива да си Отида”. Ето това бяха другите два образа, които очаквах да видя на снега. И накрая заспивах.