Заведение ли е лимонададжийницата

В последните години Бургас се слави като Най-добрият град за живеене в България. То какво ли друго остана на изтерзаната бургаска общност, освен да повдига духа си, слушайки класациите на едно радио, придвайки и особена важност. Главната, както наричаме улицата, минаваща от гарата до Новия Свободен, някога беше осеяна с магазинчета за книги и дрехи, няколко интересни места като детски фризорски салон, и множество, вече забравени неформални заведения – сладкарнички, баничарници, шкембеджийници и ресторанти.

Няколко да споменем само
сладкарница Пчела – нагоре от Тройката вдясно, почти срещу билетния център,
ресторант Варшава, който така и не помня да сме ходили, защото нашите го считаха за отдалечен
кебапчийницата на Тройката – една заведение, което сигурно е било за бързо хранене, обаче там помним странджанките и кепабчетата – близо до „кенефите“
– вегератиански ресторант – до къщата на Мария Хаджипетрова, в който така и не влязох, докато го имаше – днес там е дупка – защото мислех, че не мога да изживея да ям нещо без месо
– естествено ресторант Черно море – днес ПИБ, обаче култово място, в което празнувахме годишнини от сватбата, годишнини от завършването, и го мислехме за една много изискана и скъпа кръчма, в която не можеш да влезеш ей така. Сега, отдалечено във времето се чудя – що ни е трябвало вместо да влезем с дънки, като нормални млади хора, сме се обличали с костюми и официално дрехи като комсомолски секретари. Може би, защото тогава по костюма посрещаха, по бакшиша изпращаха.
Шкембеджийница срещу ресторант Черно море, от която ходихме с канчета да купуваме страхотно шкембе, защото ни беше срам да ни видят вътре да се храним, а пък днес се счита за изискано да се набухаш в 3 заранта, ако е останало място, в някоя шкембеджийница. Е, там помня, да има 3 вида шкембе – телешко, агнешко, свинско – и все ми беше чудно по какво ги различават и дори не помня ние точно какво купувахме, сигурно е било телешко, защото се считаше, че телешкото е полезно за децата.
Ресторант Победа да не забравяме – на тройката – нещо като обединено помещение на Аптеката до Общината и Силвъра – там помня само няколко сватби на братовчеди – май бях на 3-4 и после на 13-14 години, ама … акъл човешки – не помня дори кое копче на дистанционното за какво служи.
– А като тръгнем в обратна посока – към ЖП Гара … ей това направление – днес нямам идея какво точно има там, защото е нещо като просяшко сборище, но Морски вълни – алтернативата на Рибарска среща – какви калмари, какво чудо, какви риби и други гивезелъци. Май, за да седнеш там беше нужно да имаш едва ли не предварителна резервация, или евентуално, ако минаваш по улицата на пореден тегел – да те викне някой познат-приятел-братовчед, за да седнеш. Що ми се чине, че там точно имаше едни чироз, който много ми харесваше.
– Имаше и едно загадъчн заведение, което май беше коптор, ама се считаше много тежкарско – Интера, защото там отиваха тези, които пътуваха, а пък тези, които пътуваха едно време (моряци ги наричахме) се считаха за хората с най-висок статут в Бургас и с най-висок стандарт на живот. Повечето се изпожениха за селянки, които припаткаха между 6-тата и 20-тата година от женитбата, че им писнало било все да са сами, обаче ако мъжете им оставана на брега и им писваше, щото паричките винаги са били хубаво нещо – и при социализма, и при капитализма, и при неустановеното настояще, в което живеем.
– Ех! Не е заведение, но точно там, където днес е някакъв магазин за телефони , или поне беше – почти на ъгъла, до книжарницата срещу скъпия магазин за плодове и зеленчуци, имаше нещо, което не е заведение, но беше Лимонададжийница. Една редовна спирка в горещите летни дни – все ми се струва, че и тогава беше много горещо.
– Ама как щях да забравя Березка, как! Толкова скрита, че можехме да пушим като ученици и да не ни види никой, дори да минава по Главната на самтиметри от масата ни. Даже понякога се засичахме там с по-авангардните даскали от гимназията, обаче взаимно се Непознавахме.

Толкова засега.

Не знам дали се събират и на пръстите на ръцете ми случаите, в които съм се срещала с Валентин Фъртунов, но ми е мъчно за мен, за близките ми, за приятелите ми, за всички, и най-вече за крехкостта на живота и за нелепостта на края му, когато мислиш, че има още 300 години, в които да осъществиш плана на мечтите си.

Мир на праха му.

Срещи от трети тип

Вървя по Гурко след един life чат с Нина Христозова-Атанасова в Хепи, при който тя пи капучино, а аз две малки тъмни.

Насреща ми, по средата на жълтото, което твърдят било велоалея, върви дама с походка, фигура, шапка, палто, чанта, стойка и всичко останало, което ме кара да я чувствам Дама, но най-вече нейното явно самоосъзнаване, че е такава.
Наближава и виждам, че е другарката Леонова (мама Леоне, както мило я наричахме) – една от учителките ми по история, втората най-любима след Любов Пулева.

Знам, че е била учителка, когато Леля ми е била ученичка (моято крехка възраст е текущо 54, а на леля 76). Целувам я, тя мен също. В началото казва “чакай да видим кой е това” (явно има деликатен проблем с очите (аз също). Познава ме! По име! (последно съм била в Английската гимназия м.май 1979 г).

След няколко искрени думи от моя страна, всяка продължава по пътя си.

Започвам да пресмятам. Обръщам се – там си е, Бога ми, върви надолу и през нея не минава никой.

Дама, худ. Нина Атанасова

За сефте в При Шопа

Хроника – 27 март 2014
Посвещава се на Lenka, Kechi, Malkoto kechi, Vancheto, Jula i men …

Част Първа:

В Кухия Четвъртък по традиция няколко Дами и едно Дамче се решаваме да тестваме ..

Някога имаше един Блок с книжарниците, после стана Червения блок на Любен Каравелов (не като притежание), след това – Блокът с Ронера, а сега е Червеният блок срещу При Шопа. Наслагването на предлози ме ужасява във всички случаи, освен в този.

Стълбите те карат да се замислиш да се въздържиш, защото единственото, което ти хрумва е, че няколко часа по късно, требе да се смъкнеш по тях. Още с качването се замислям как точно ще се случи без контузии и преценям, че ако тръгна от горния десен ъгъл, по диагонал мога да стигна до долния ляв, където е зеветната Врата. Качвайки се горе – тръгвам надясно – йок, наляво дребно помещение с една врата още по-вляво, където пише “Градината не работи”. В това време Един ме гледа озадачено, защото в този момент вече звъня на Ленка за някакъв mile stone. Тя вика “Мини зад гърба на бармана и после все наляво..” Оказва се, че този, който е Барманът, най-безотговорно е излязъл иззад бара и щъка из дребното помещение, дезориентирайки ме и правейки безсмислени всички обяснения на Петкова. След като го питам къде му е гърбът, той казва – “оттук, госпожа” и ме насочва към “Градината не работи”. Тръгвам през един пуст вагон с растителност от двете страни и скътани масички само в едната … и в Дъното, all of a sudden откривам една плъзгаща се врата. Възмущението нараства пред онази безиходица, в която ме поставят Плъзгащите се Врати, които не е ясно откъде накъде се плъзгат.
Дивакът, .т.е Аз, намирам обаче безценен помощник /за втори път/, в лицето на Бармана, който е продължил да гледа след мен през Вагона, подозирайки, че точно това ще ми се случи. Безкрайно облекчение настъпва, когато виждам Събранието вече весело, с кехлибарена магическа течност в стъкленици и няколко “менюта” с дизайн на детска книжка.

… Следва Втора част, че с Геша ще ходим на разходка