На мястото на Индийското магазинче с китайски стоки – вдясно от сладкарница Роза, която е нечестно подмината като символ на Бургас, се помещаваха Мекиците. През един шублер, зад гърба на облечената и забрадена в бяло разтръсна мекичарка, се подаваха тенекиени тави с 6 колони загадъчно удоволствие в образа на мекици. С кръшно движение Мекичарката поемаше тавите и ги слагаше вляво от себе си, след това сръчно ги вземаше с едни щипки и ги обличаше в предварително нарязани правоъгълници от амбалажна хартия. През лятото ставаше опашка. Дребосъците надничахме зад гърбовете на тези, които стояха отпред, с надежда, че от текущата тава ще стигне до нас. А най-неприятно беше, когато искаш три мекици и за теб останат две от тази и една от следващата тава.
Мекиците струваха първо по 3, после по 4, после по 5 стотинки. По тях се научихме да смятаме. Стандартното Мак Меню включваше 3 мекици /две бяха абсолютно недостатъчни/ с пудра захар и една боза. Имаше и чаши с айрян, но звучаха скучно. Захарта се сипеше от едно тенекиено нещо, което струва ми се, приличаше на буркан с жълта капачка и надупкан с отверка. Наскоро видях съоръжението на Пазара – оказа се, че не е буркан, а сиво немръднало с годините цилиндрично чудо, чиято горна част прилича на лейка за захар.
Мекиците бяха: сочни, хрупкави, меки, сладки, мазни, топли, горещи, бледо жълти в средата до златисто оранжеви по края, ухаеха на нещо.
Ядяха се, като се стиснат по средата и заприличат на фльонга (нещо като папионка). От мекиците потичаше нещо, от което се пазехме, защото нямаше оня розов препарат за мазни петна.