Заведение ли е лимонададжийницата

В последните години Бургас се слави като Най-добрият град за живеене в България. То какво ли друго остана на изтерзаната бургаска общност, освен да повдига духа си, слушайки класациите на едно радио, придвайки и особена важност. Главната, както наричаме улицата, минаваща от гарата до Новия Свободен, някога беше осеяна с магазинчета за книги и дрехи, няколко интересни места като детски фризорски салон, и множество, вече забравени неформални заведения – сладкарнички, баничарници, шкембеджийници и ресторанти.

Няколко да споменем само
сладкарница Пчела – нагоре от Тройката вдясно, почти срещу билетния център,
ресторант Варшава, който така и не помня да сме ходили, защото нашите го считаха за отдалечен
кебапчийницата на Тройката – една заведение, което сигурно е било за бързо хранене, обаче там помним странджанките и кепабчетата – близо до „кенефите“
– вегератиански ресторант – до къщата на Мария Хаджипетрова, в който така и не влязох, докато го имаше – днес там е дупка – защото мислех, че не мога да изживея да ям нещо без месо
– естествено ресторант Черно море – днес ПИБ, обаче култово място, в което празнувахме годишнини от сватбата, годишнини от завършването, и го мислехме за една много изискана и скъпа кръчма, в която не можеш да влезеш ей така. Сега, отдалечено във времето се чудя – що ни е трябвало вместо да влезем с дънки, като нормални млади хора, сме се обличали с костюми и официално дрехи като комсомолски секретари. Може би, защото тогава по костюма посрещаха, по бакшиша изпращаха.
Шкембеджийница срещу ресторант Черно море, от която ходихме с канчета да купуваме страхотно шкембе, защото ни беше срам да ни видят вътре да се храним, а пък днес се счита за изискано да се набухаш в 3 заранта, ако е останало място, в някоя шкембеджийница. Е, там помня, да има 3 вида шкембе – телешко, агнешко, свинско – и все ми беше чудно по какво ги различават и дори не помня ние точно какво купувахме, сигурно е било телешко, защото се считаше, че телешкото е полезно за децата.
Ресторант Победа да не забравяме – на тройката – нещо като обединено помещение на Аптеката до Общината и Силвъра – там помня само няколко сватби на братовчеди – май бях на 3-4 и после на 13-14 години, ама … акъл човешки – не помня дори кое копче на дистанционното за какво служи.
– А като тръгнем в обратна посока – към ЖП Гара … ей това направление – днес нямам идея какво точно има там, защото е нещо като просяшко сборище, но Морски вълни – алтернативата на Рибарска среща – какви калмари, какво чудо, какви риби и други гивезелъци. Май, за да седнеш там беше нужно да имаш едва ли не предварителна резервация, или евентуално, ако минаваш по улицата на пореден тегел – да те викне някой познат-приятел-братовчед, за да седнеш. Що ми се чине, че там точно имаше едни чироз, който много ми харесваше.
– Имаше и едно загадъчн заведение, което май беше коптор, ама се считаше много тежкарско – Интера, защото там отиваха тези, които пътуваха, а пък тези, които пътуваха едно време (моряци ги наричахме) се считаха за хората с най-висок статут в Бургас и с най-висок стандарт на живот. Повечето се изпожениха за селянки, които припаткаха между 6-тата и 20-тата година от женитбата, че им писнало било все да са сами, обаче ако мъжете им оставана на брега и им писваше, щото паричките винаги са били хубаво нещо – и при социализма, и при капитализма, и при неустановеното настояще, в което живеем.
– Ех! Не е заведение, но точно там, където днес е някакъв магазин за телефони , или поне беше – почти на ъгъла, до книжарницата срещу скъпия магазин за плодове и зеленчуци, имаше нещо, което не е заведение, но беше Лимонададжийница. Една редовна спирка в горещите летни дни – все ми се струва, че и тогава беше много горещо.
– Ама как щях да забравя Березка, как! Толкова скрита, че можехме да пушим като ученици и да не ни види никой, дори да минава по Главната на самтиметри от масата ни. Даже понякога се засичахме там с по-авангардните даскали от гимназията, обаче взаимно се Непознавахме.

Толкова засега.

Не знам дали се събират и на пръстите на ръцете ми случаите, в които съм се срещала с Валентин Фъртунов, но ми е мъчно за мен, за близките ми, за приятелите ми, за всички, и най-вече за крехкостта на живота и за нелепостта на края му, когато мислиш, че има още 300 години, в които да осъществиш плана на мечтите си.

Мир на праха му.

Срещи от трети тип

Вървя по Гурко след един life чат с Нина Христозова-Атанасова в Хепи, при който тя пи капучино, а аз две малки тъмни.

Насреща ми, по средата на жълтото, което твърдят било велоалея, върви дама с походка, фигура, шапка, палто, чанта, стойка и всичко останало, което ме кара да я чувствам Дама, но най-вече нейното явно самоосъзнаване, че е такава.
Наближава и виждам, че е другарката Леонова (мама Леоне, както мило я наричахме) – една от учителките ми по история, втората най-любима след Любов Пулева.

Знам, че е била учителка, когато Леля ми е била ученичка (моято крехка възраст е текущо 54, а на леля 76). Целувам я, тя мен също. В началото казва “чакай да видим кой е това” (явно има деликатен проблем с очите (аз също). Познава ме! По име! (последно съм била в Английската гимназия м.май 1979 г).

След няколко искрени думи от моя страна, всяка продължава по пътя си.

Започвам да пресмятам. Обръщам се – там си е, Бога ми, върви надолу и през нея не минава никой.

Дама, худ. Нина Атанасова

Гръцкото капанче

Дървени маси и столове с долна разгъваща се част от истински метал.

Подът на Капанчето беше от жълт пясък, май плочки от двете страни, метални огради от нещо, които симулираше тел и беше или тъмно зелено, или светло синьо, или бяло, или зелено-жълто-червено следващи едно след друго. Всяка година в края на пролетта (малко преди да започне ваканцията) тюнюнговаха гръцкото капанче – т.е. сменяха цвета на тези огради, Всяка година не ни харесваше, защото помнехме предишното лято, пълно с деликатни детско-романтични спомени.

В двора на гръцкото капанче имаше няколко кайсии (или зарзали). Бяха ниски, а не като високото дърво в двора на старата къща, което посегашните ми сметки е било около 13 метра високо. Кайсиите бяха ниски, имаха плодове, които Мая си позволяваше да къса и яде, и клоните така падаха над масите, че ни създаваха илюзията, че бабите ни не ни виждат, че пушим. Много странно, ни пушехме и май почти не пиехме.

Компанията беше все от махалата и от Варна, обаче Мая много се обиждаше, когато и кажехме, че е от Варна.

Предметите, които асоциирам с Гръцкото капанче са: лимонадена бутилка отгоре със запушалка с тел и едно нещо като бушон, голяма тава от ламарина с пържена цаца, …

Офф! На мястото на бастисаното Гръцко капанче направиха Еврошоп! В Еврото има символика, обаче що пък ШОП ..

Мекиците

На мястото на Индийското магазинче с китайски стоки – вдясно от сладкарница Роза, която е нечестно подмината като символ на Бургас, се помещаваха Мекиците. През един шублер, зад гърба на облечената и забрадена в бяло разтръсна мекичарка, се подаваха тенекиени тави с 6 колони загадъчно удоволствие в образа на мекици. С кръшно движение Мекичарката поемаше тавите и ги слагаше вляво от себе си, след това сръчно ги вземаше с едни щипки и ги обличаше в предварително нарязани правоъгълници от амбалажна хартия. През лятото ставаше опашка. Дребосъците надничахме зад гърбовете на тези, които стояха отпред, с надежда, че от текущата тава ще стигне до нас. А най-неприятно беше, когато искаш три мекици и за теб останат две от тази и една от следващата тава.

Мекиците струваха първо по 3, после по 4, после по 5 стотинки. По тях се научихме да смятаме. Стандартното Мак Меню включваше 3 мекици /две бяха абсолютно недостатъчни/ с пудра захар и една боза. Имаше и чаши с айрян, но звучаха скучно. Захарта се сипеше от едно тенекиено нещо, което струва ми се, приличаше на буркан с жълта капачка и надупкан с отверка. Наскоро видях съоръжението на Пазара – оказа се, че не е буркан, а сиво немръднало с годините цилиндрично чудо, чиято горна част прилича на лейка за захар.

Мекиците бяха: сочни, хрупкави, меки, сладки, мазни, топли, горещи, бледо жълти в средата до златисто оранжеви по края, ухаеха на нещо.
Ядяха се, като се стиснат по средата и заприличат на фльонга (нещо като папионка). От мекиците потичаше нещо, от което се пазехме, защото нямаше оня розов препарат за мазни петна.

Мекиците

На мястото на Индийското магазинче с китайски стоки – вдясно от сладкарница Роза, която е нечестно подмината като символ на Бургас, се помещаваха Мекиците. През един шублер, зад гърба на облечената и забрадена в бяло разтръсна мекичарка, се подаваха тенекиени тави с 6 колони загадъчно удоволствие в образа на мекици. С кръшно движение Мекичарката поемаше тавите и ги слагаше вляво от себе си, след това сръчно ги вземаше с едни щипки и ги обличаше в предварително нарязани правоъгълници от амбалажна хартия. През лятото ставаше опашка. Дребосъците надничахме зад гърбовете на тези, които стояха отпред, с надежда, че от текущата тава ще стигне до нас. А най-неприятно беше, когато искаш три мекици и за теб останат две от тази и една от следващата тава.

Мекиците струваха първо по 3, после по 4, после по 5 стотинки. По тях се научихме да смятаме. Стандартното Мак Меню включваше 3 мекици /две бяха абсолютно недостатъчни/ с пудра захар и една боза. Имаше и чаши с айрян, но звучаха скучно. Захарта се сипеше от едно тенекиено нещо, което струва ми се, приличаше на буркан с жълта капачка и надупкан с отверка. Наскоро видях съоръжението на Пазара – оказа се, че не е буркан, а сиво немръднало с годините цилиндрично чудо, чиято горна част прилича на лейка за захар.

Мекиците бяха: сочни, хрупкави, меки, сладки, мазни, топли, горещи, бледо жълти в средата до златисто оранжеви по края, ухаеха на нещо.
Ядяха се, като се стиснат по средата и заприличат на фльонга (нещо като папионка). От мекиците потичаше нещо, от което се пазехме, защото нямаше оня розов препарат за мазни петна.

ETHNO

Някога книжарница, в която харчехме събраните от закусни стотинки, за да се сдобием с поредната книга от Световна класика или библиотека Галактика. На стълбите, които бяха на самата Александровска се струпваше опашка, а на врата висеше списък с новополучени книги и бройките на всяка от тях

Сега си мисля, че реденето на опашка за книги не означава, че публиката е четяла повече – книгите просто бяха един от малкото елементи на украса, които не се считаха за еснафска отживелица, и нямаха буржозен отенък, какъвто всъщност имаха. Невежеството достигаше дотам, че нищо не подозиращите родители забраняваха да се чете “Декамерон”, а в Английската изучавахме Чосър.

Вляво от книжарницата, на мястото на заведение в Бургас Бакарди (ако са минали много години след написването на този текст, не е ясно какво има там) бее скъпият магазин с банани и портокали, и някакви зелени плодове. Разглеждахме витрините така, както внуците ни разглеждат обора на съседите на село – с усещане, че са в зоологическа градина.

Ресторант РETHNO поне на снимките изглежда Средиземноморски.

Големият ресторант на България

Големият ресторант на хотел България, който тъне в облаци и казина, е първообраз на Онази смрадня от филма с Луи Дьо Финес
Ароматът, който се носи от Кухнята, или поне от отворите, наричани често “врати”, връща в детството, в онези кухни на ученическите лагери, където заточваха Народната Младеж с дружинни ръководители, за да дава дежурства по миене на съдове, докато децата на даскалиците, а и самите даскалици, тайно похапваха пържолки. Най-голямата заслуга на Майстор Стоян за Големия ресторант на Хотел България е, че успя да убеди Гал Фона да му дава по 100 кинта в определен ден от Седмицата за гощавка с остатъците от предиобедната блок маса на нощуващите. Иначе за Майстор Стоян се говорят Големи Работи, но сърмичките, които притопля са от по-кофти полуфабрикат, от предишния не толкова популярен майстор. Важно е, че сред смрадта се усеща парфюма на Кмета и няколко камериерки, които пърхат край него, защото не знаят, че камерата не лови парфюм.

Няколко признака, по които ще познаете, че сте в Бургас

Ако погледнете навън и най-високата сграда е старото БСУ, значи сте в Бургас, а това, което е отгоре е мъгла. Ако също така не вали, но се чува как капе от дърветата, то е онова бургашко полуутро, в което лампите дават нишан за влажността на въздуха.
Твърдят, че е 6 градуса, но всъщност е мъгла, и не е ясно дали е температура на въздуха.

Късметът, Санчо е

Късметът, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората ….
Това е идеологията на един от най-свежите бутони в историята на човечеството, т.е. след като Гугъл се пръкна, защото преди това човекът не е знаел че го има, тъй като е нямало как да се намери

След като приключихме с простотиите, с които ни натовари най-тъпото същество, което Гугъл може да открие, сядаме да си търсим късмета.
Естествено с Бургас, защото Бургас е таргет група и мечта за всеки, който поневеднъж не е бил тук

Късметът ни дава винаги сайта на Община Бургас и това е достатъчно, за да сме щастливи. Като набелеш Плевен късметът те отвежда на Община Плевен.

Пишем след това “Новини Бургас”, “новини от Бургас”, “Бургаски новини” и други, и все Burgasinfo,com излиза и това ни прави още по-щастливи, защото си представяме как …. газ пикае