Author: Pospalanka

Седя в офиса в Бургас, слушам гадните климатици на Райфайзен пред офиса, гледам долнокачествени клипове за градушката в София, която се оказва е бастисала едно предно стъкло на единствената Тойота, за която ми пука,  и си мисля – какво нещо е Животът!
… низ от събития, които те карат са се замислиш какви са истинските ценности …. къде са децата и внуците ти, къде са приятелите ти, къде са ключовете ти!

Защото логиката на Живота е странна!
Децата и внуците ти изпълняват прищявките ти, вместо да са наоколо,
Приятелите ти отдавна са по местата си и се чудят къде се губиш толкова време,
а Ключовете ти, мам.а му са дома на някой рафт, или на масата, или на терасата, или дори на вратата, но не и при теб!

Защото, ако бяха при теб  – нямаше да се моткаш още в офиса, а отдавна щеше да се радваш на Живота, такъв какъвто са го мечтали всички ,които ти звънят от 4 след обяд да те питат до колко мислиш да бачкаш днес.

Търся в интернет точното значение на #Кукувден (Куковден), тъй като гениална мисъл се е пръкнала в черепа ми, но требе да съм сигурна в значението. Установявам, че значението на #Кукувден, ще открият на #Кукувден, защото НПО_та, “Групи”, издателства и други съвкупности, са присвоили думата и са размили истината, а техни приятели, такива като мен, са изтикали Може Би правилната страница на 108-мо място в Гугъл. Разбирам как променям света ката ден, избутвайки истината някъде дълбоко в пясъка на търсачките. Става ми чоглаво. Та #Кукувден е нещо като: “Трябва да вземем да оправим това Стълбище” (домоуправителят), “Ще се женя през септември” (Стефан преди 25 години – и така всяка година), “Подава оставка в петък” (днес вече във вторник). А това Диезче е за търсенетo. Чакам малко примери от приятели.

Дървени маси и столове с долна разгъваща се част от истински метал

Подът на Капанчето беше от жълт пясък, май плочки от двете страни, метални огради от нещо, които симулираше тел и беше или тъмно зелено, или светло синьо, или бяло, или зелено-жълто-червено следващи едно след друго. Всяка година в края на пролетта (малко преди да започне ваканцията) тюнюнговаха гръцкото капанче – т.е. сменяха цвета на тези огради, Всяка година не ни харесваше, защото помнехме предишното лято, пълно с деликатни детско-романтични спомени.

В двора на гръцкото капанче имаше няколко кайсии (или зарзали). Бяха ниски, а не като високото дърво в двора на старата къща, което посегашните ми сметки е било около 13 метра високо. Кайсиите бяха ниски, имаха плодове, които Мая си позволяваше да къса и яде, и клоните така падаха над масите, че ни създаваха илюзията, че бабите ни не ни виждат, че пушим. Много странно, ни пушехме и май почти не пиехме.

Компанията беше все от махалата и от Варна, обаче Мая много се обиждаше, когато и кажехме, че е от Варна.

Таня, Мая, Събина, Евгени, Златина, Нели, Валя, Иво, Жоро Каприев, Емо Димов, и много други

Навръх малък Петък, в сряда 28 май, тържествено със Севдалина, след 5-6 пътно уговаряне се понасяме (поотделно) към Булевард (някога кино Вапцаров), където Катя има рожден ден. Катя е в депресия, която винаги се появява преди да замине за Милано, Париж, Прага или друго място, където евентуално има концерт на някой Много-готин-пич, например Жан Мишел

Този път Аз, по почина на Другата Катя (която с присъщата си интуиция ми звъни в момента, в който изписвам името и), тръгвам към уговореното място тогава, когато Севдалина Вече е там, на Грамофона демек, което място сме определили за загряваща тренировка.

Виждам я, и тутакси разбирам, че моето закъснение е престъпление спрямо човечеството, спрямо нея, и в крайна сметка няма да доведе до нищо добро, освен до дъжд. Заварвам я зад водна чаша с ярко червена каша, една сламка, нещо забучено на ръба на  чашата и широка усмивка, с която ми съобщава “Ягодово мохито: много е хубаво” (може и вкусно да е казала, ама нема как едно Мохито да е вкусно, обаче от нея може да се очаква и такава конфигурация на думи, касаеща алкохол).

Зловещото нещо прилича на Оня материал, от който се прави дроб сърма, а ягодата мяза на овче око. Естествено, на Севдалина и отива да употребява питиета в тази гама, и сега с отдалечаване от момента на събитието си давам сметка, че по блузата, а може би по полата и, имаше няколко цветя в тон с кашата, и предполагам те са надделяли при избора.

Оглеждам се плашливо наоколо, и това поощрява една жена, облегната на бара да се извърне 73 градуса надясно и да ме доближи.

Забравих да спомена, че Грамофонът е издигнат на мястото на една полянка (наричаха ги градинки), около която играехме като деца. Вратите за преход към Яворов и Пионерския дом са същите зелени от другата страна на Богориди (знам ги в детайли, барабар с ръждясалите брави и пирони)
Софроний, или не знам дали е продължение на Софроний, или друга беззименна уличка, се пада на гърба на найлоновата барака, в която присядаме.
Изобщо, аз съм в мои води и тук, в тази махала, никой не може да ми диктува, защото и паветата, останали наоколо ми помагат.

С приближаването на жената от бара, усещам, че нещо предстои, но тя все още не знае.
И Един мъж, който по-късно се появи от някъде, и той не знае, обаче усещането няма как да ме лъже.

Предавам тук почти 1:1 диалозите, защото за онези, които ме познават, не е нужно да вмятам нищо

Аз: Едно мохито
Тя: Обикновено или Ягодово
Аз: Обикновено
Тя: Ама опитайте Ягодово, много е приятно, ще ви хареса
Аз: Не-не, аз съм по класическите варианти
Тя: Ама вижте приятелката си как си поръча /тук само искам да вметна, че Севдалина нищо не разбира от пиене, и се оставя да я манипулират/
Аз: Не-не, не обичам да рискувам /забележете все още съм в летаргичен вариант, но някъде над Славейков облаците вече са се сгъстили/
Тя: Ама трябва да опитвате различни неща, да почнете да ги разпознавате …
Аз: /Маниииии/ …. / не помня какво точно казвам, но със сигурност тя ще го запомни, защото след това не предлагаше повече това, дето го пробута на Сев/

Междувременно се е затъмнило.
Облаците от Славейков, вече са над Грамофона. Подухва един тъкъв неуловим ветрец, който се появява от нищото /както казват в литературата/ и показва, че Баба Яга скоро ще включи на скорост /иначе си е точно оня ветрец, който идва леко влажен и прохладен и мирише на дъжд, ама на Дъжд с главно Д, като на Дженифър Лопес(з)/.
Севдалина естествено се сеща /по-скоро се скатава от Мястото на бурята/, че малко цигари трябва да покупим преди да се юрнем към кръчмата, и пренебрегвайки идеята ми за магазина в блока на Оги Липовски хуква надолу по Богориди да купува от незнайно къде. Сега пак се сещам, че сигурно, ако беше тръгнала нагоре по-малко хора щяха да я видят и да и се възхитят на фигурата, и затова се обърка така.

През това време, аз сигурно съм говорила нещо с някого по някой телефон, или съм обяснявала на сервитьорите, че имам докторат по психотормоз и вътрешнокръчмени отношения …
Паветата в недрата на улицата вече са изпуснали шистов газ и …
Още с идването на Севдалина от небето шурва една река, която в нормалното ни детство се наричаше летен дъжд, а в сферата на наличие на повече от 1 телевизия се нарича потоп и му правят снимки. И ние правихме, ама ми се напълни картата
Капките бият нагретите плочки по Богориди и правят онази чашковидна форма, която често се използва за фон на Екосайтове, обаче сега не е толкова синя, а по-скоро полуплътно сива.
Поглеждам страхливо нагоре, защото съм се оказала в Окото на собственото си отмъщение и те не знаят, обаче аз знам
Успокояват ни, че това отгоре, не тече, и … така беше. Всъщност Те все още не разбират, че имат проблем

Един момък, т.е. Оня мъж от малко по-горе, ни доближи и вика “Дайте да го дръпнем назадЕ”. Е, това Е направо ме съсипа. Викам му го в прав текст “Това НАЗАДЕ ме съсипа!”
Той “ама аз така ли казах”
Ние “Да”
Той “Вие (т.е. аз да не сте учителка по български език и литература”
Аз “Не, математик съм”
Той (подава ми ръка) “Много уважавам учителите по математика”

Оттук натам не помня мисля нищо, освен, че покрусата във високотехнологичната уеб базирана душа моя на вещица предизвика едно наводнение отдолу.
По пода на импровизираното нещо потекоха едни води, които идваха от “запушените канали” …. Сетих се откъде е Верото (т.е. сапунената пяна)
Та от няколко концвентрирани места на пода на “заведението” започва да се излиза вода … движението, формата и фронта на разпространение на вълната приличат досущ на онези, които знаем от едни филми, в които под вратата потича кръв или нещо гадно зелено, което след това се вдига нагоре, разкършва се и от него се появява смъртният враг на Арнолд Шварценегер… В конкретния случай това не беше То, а беше Израз на Да-бяха-си-мерили-думите или Отмъщението-на-Баба
Оказа се, че онова нещо горе, което не пропуска вода се държи на едни кухи тръби, и някой архитектурен гений беше пропуснал, че Грамофонът е под дърво, а дървото обикновено има листа, а листата на широколистните дърветa обикновено Капят …

Севда вика – дай да си поръчаме още по едно … обаче като ги видя да бъркат в канала да вадят листа, и тя се отказа
и после пяната от Верото – с едни стирки изтикваха навън водата и тези стирки бяха с Веро

Извън найлонит дъждът вилнееше и на няколко пъти уж да спре, и пак започваше, и то точно когато решавахме да тръгнем
Все едно ни викаше – гледайте сеир бе, сега ви се е паднало
Накрая Катя звънна притеснена шото не знаеше, че сме в екшън на 30 метра от Кръчмата
Престрашихме се и викаме – хайде на прибежка до Оня Червен навес и оттам после пак на прибежка до вратата на Булевард

Обаче не успяхме
Колчем кракът ни стъпи извън найлона и .. дъждът секна като мисъл на студент по време на устен изпит
А! И на тръгване ставаме и Севдалина се мята на врата на едно младо момче, дето било на първата и братовчедка син

09:00
Петък е! Облаците над Бургас се опитват да скапят полета на няколко гларуса, а паякът пак тръгна да пленява неразумните.

… чак не ми се пише

12:01 :))
Петък е! Рестартирам системата. По настояване на Mariana Markova, Maria Miteva(Кечито), Marko Bonev и Diyana Kostova (Дидката), слънцето изгря и това обезпокои ленивеца, в който блажено се преродих тази сутрин …. Няколко blue gem-a капнаха като сълзи преди да ми донесат един Moon Stone, но това е ясно само за просветените. :))

Заемам се да лъжа Яндекс, че по морето има много евтини и качествени апартаменти, и се надявам при следващия обход на Бот-а, това отвратно уеб творение да отиде на мястото си. Сещам се да погледна тефтера и осъзнавам, че всъщност мога да получа няколко гулдена, докато седя в кревата с един сгорещен Делл в скута (май трябва да му почистим вентилатора). … :))

В последните години Бургас се слави като Най-добрият град за живеене в България. То какво ли друго остана на изтерзаната бургаска общност, освен да повдига духа си, слушайки класациите на едно радио, придвайки и особена важност. Главната, както наричаме улицата, минаваща от гарата до Новия Свободен, някога беше осеяна с магазинчета за книги и дрехи, няколко интересни места като детски фризорски салон, и множество, вече забравени неформални заведения – сладкарнички, баничарници, шкембеджийници и ресторанти.

Няколко да споменем само
– сладкарница Пчела – нагоре от Тройката вдясно, почти срещу билетния център,
– ресторант Варшава, който така и не помня да сме ходили, защото нашите го считаха за отдалечен
– кебапчийницата на Тройката – една заведение, което сигурно е било за бързо хранене, обаче там помним странджанките и кепабчетата – близо до „кенефите“
– вегератиански ресторант – до къщата на Мария Хаджипетрова, в който така и не влязох, докато го имаше – днес там е дупка – защото мислех, че не мога да изживея да ям нещо без месо
– естествено ресторант Черно море – днес ПИБ, обаче култово място, в което празнувахме годишнини от сватбата, годишнини от завършването, и го мислехме за една много изискана и скъпа кръчма, в която не можеш да влезеш ей така. Сега, отдалечено във времето се чудя – що ни е трябвало вместо да влезем с дънки, като нормални млади хора, сме се обличали с костюми и официално дрехи като комсомолски секретари. Може би, защото тогава по костюма посрещаха, по бакшиша изпращаха.
– Шкембеджийница срещу ресторант Черно море, от която ходихме с канчета да купуваме страхотно шкембе, защото ни беше срам да ни видят вътре да се храним, а пък днес се счита за изискано да се набухаш в 3 заранта, ако е останало място, в някоя шкембеджийница. Е, там помня, да има 3 вида шкембе – телешко, агнешко, свинско – и все ми беше чудно по какво ги различават и дори не помня ние точно какво купувахме, сигурно е било телешко, защото се считаше, че телешкото е полезно за децата.
– Ресторант Победа да не забравяме – на тройката – нещо като обединено помещение на Аптеката до Общината и Силвъра – там помня само няколко сватби на братовчеди – май бях на 3-4 и после на 13-14 години, ама … акъл човешки – не помня дори кое копче на дистанционното за какво служи.
– А като тръгнем в обратна посока – към ЖП Гара … ей това направление – днес нямам идея какво точно има там, защото е нещо като просяшко сборище, но Морски вълни – алтернативата на Рибарска среща – какви калмари, какво чудо, какви риби и други гивезелъци. Май, за да седнеш там беше нужно да имаш едва ли не предварителна резервация, или евентуално, ако минаваш по улицата на пореден тегел – да те викне някой познат-приятел-братовчед, за да седнеш. Що ми се чине, че там точно имаше едни чироз, който много ми харесваше.
– Имаше и едно загадъчн заведение, което май беше коптор, ама се считаше много тежкарско – Интера, защото там отиваха тези, които пътуваха, а пък тези, които пътуваха едно време (моряци ги наричахме) се считаха за хората с най-висок статут в Бургас и с най-висок стандарт на живот. Повечето се изпожениха за селянки, които припаткаха между 6-тата и 20-тата година от женитбата, че им писнало било все да са сами, обаче ако мъжете им оставана на брега и им писваше, щото паричките винаги са били хубаво нещо – и при социализма, и при капитализма, и при неустановеното настояще, в което живеем.
– Ех! Не е заведение, но точно там, където днес е някакъв магазин за телефони , или поне беше – почти на ъгъла, до книжарницата срещу скъпия магазин за плодове и зеленчуци, имаше нещо, което не е заведение, но беше Лимонададжийница. Една редовна спирка в горещите летни дни – все ми се струва, че и тогава беше много горещо.
– Ама как щях да забравя Березка, как! Толкова скрита, че можехме да пушим като ученици и да не ни види никой, дори да минава по Главната на самтиметри от масата ни. Даже понякога се засичахме там с по-авангардните даскали от гимназията, обаче взаимно се Непознавахме.

Толкова засега.

Не знам дали се събират и на пръстите на ръцете ми случаите, в които съм се срещала с Валентин Фъртунов, но ми е мъчно за мен, за близките ми, за приятелите ми, за всички, и най-вече за крехкостта на живота и за нелепостта на края му, когато мислиш, че има още 300 години, в които да осъществиш плана на мечтите си.

Мир на праха му.