Category: Uncategorised

Навръх малък Петък, в сряда 28 май, тържествено със Севдалина, след 5-6 пътно уговаряне се понасяме (поотделно) към Булевард (някога кино Вапцаров), където Катя има рожден ден. Катя е в депресия, която винаги се появява преди да замине за Милано, Париж, Прага или друго място, където евентуално има концерт на някой Много-готин-пич, например Жан Мишел

Този път Аз, по почина на Другата Катя (която с присъщата си интуиция ми звъни в момента, в който изписвам името и), тръгвам към уговореното място тогава, когато Севдалина Вече е там, на Грамофона демек, което място сме определили за загряваща тренировка.

Виждам я, и тутакси разбирам, че моето закъснение е престъпление спрямо човечеството, спрямо нея, и в крайна сметка няма да доведе до нищо добро, освен до дъжд. Заварвам я зад водна чаша с ярко червена каша, една сламка, нещо забучено на ръба на  чашата и широка усмивка, с която ми съобщава “Ягодово мохито: много е хубаво” (може и вкусно да е казала, ама нема как едно Мохито да е вкусно, обаче от нея може да се очаква и такава конфигурация на думи, касаеща алкохол).

Зловещото нещо прилича на Оня материал, от който се прави дроб сърма, а ягодата мяза на овче око. Естествено, на Севдалина и отива да употребява питиета в тази гама, и сега с отдалечаване от момента на събитието си давам сметка, че по блузата, а може би по полата и, имаше няколко цветя в тон с кашата, и предполагам те са надделяли при избора.

Оглеждам се плашливо наоколо, и това поощрява една жена, облегната на бара да се извърне 73 градуса надясно и да ме доближи.

Забравих да спомена, че Грамофонът е издигнат на мястото на една полянка (наричаха ги градинки), около която играехме като деца. Вратите за преход към Яворов и Пионерския дом са същите зелени от другата страна на Богориди (знам ги в детайли, барабар с ръждясалите брави и пирони)
Софроний, или не знам дали е продължение на Софроний, или друга беззименна уличка, се пада на гърба на найлоновата барака, в която присядаме.
Изобщо, аз съм в мои води и тук, в тази махала, никой не може да ми диктува, защото и паветата, останали наоколо ми помагат.

С приближаването на жената от бара, усещам, че нещо предстои, но тя все още не знае.
И Един мъж, който по-късно се появи от някъде, и той не знае, обаче усещането няма как да ме лъже.

Предавам тук почти 1:1 диалозите, защото за онези, които ме познават, не е нужно да вмятам нищо

Аз: Едно мохито
Тя: Обикновено или Ягодово
Аз: Обикновено
Тя: Ама опитайте Ягодово, много е приятно, ще ви хареса
Аз: Не-не, аз съм по класическите варианти
Тя: Ама вижте приятелката си как си поръча /тук само искам да вметна, че Севдалина нищо не разбира от пиене, и се оставя да я манипулират/
Аз: Не-не, не обичам да рискувам /забележете все още съм в летаргичен вариант, но някъде над Славейков облаците вече са се сгъстили/
Тя: Ама трябва да опитвате различни неща, да почнете да ги разпознавате …
Аз: /Маниииии/ …. / не помня какво точно казвам, но със сигурност тя ще го запомни, защото след това не предлагаше повече това, дето го пробута на Сев/

Междувременно се е затъмнило.
Облаците от Славейков, вече са над Грамофона. Подухва един тъкъв неуловим ветрец, който се появява от нищото /както казват в литературата/ и показва, че Баба Яга скоро ще включи на скорост /иначе си е точно оня ветрец, който идва леко влажен и прохладен и мирише на дъжд, ама на Дъжд с главно Д, като на Дженифър Лопес(з)/.
Севдалина естествено се сеща /по-скоро се скатава от Мястото на бурята/, че малко цигари трябва да покупим преди да се юрнем към кръчмата, и пренебрегвайки идеята ми за магазина в блока на Оги Липовски хуква надолу по Богориди да купува от незнайно къде. Сега пак се сещам, че сигурно, ако беше тръгнала нагоре по-малко хора щяха да я видят и да и се възхитят на фигурата, и затова се обърка така.

През това време, аз сигурно съм говорила нещо с някого по някой телефон, или съм обяснявала на сервитьорите, че имам докторат по психотормоз и вътрешнокръчмени отношения …
Паветата в недрата на улицата вече са изпуснали шистов газ и …
Още с идването на Севдалина от небето шурва една река, която в нормалното ни детство се наричаше летен дъжд, а в сферата на наличие на повече от 1 телевизия се нарича потоп и му правят снимки. И ние правихме, ама ми се напълни картата
Капките бият нагретите плочки по Богориди и правят онази чашковидна форма, която често се използва за фон на Екосайтове, обаче сега не е толкова синя, а по-скоро полуплътно сива.
Поглеждам страхливо нагоре, защото съм се оказала в Окото на собственото си отмъщение и те не знаят, обаче аз знам
Успокояват ни, че това отгоре, не тече, и … така беше. Всъщност Те все още не разбират, че имат проблем

Един момък, т.е. Оня мъж от малко по-горе, ни доближи и вика “Дайте да го дръпнем назадЕ”. Е, това Е направо ме съсипа. Викам му го в прав текст “Това НАЗАДЕ ме съсипа!”
Той “ама аз така ли казах”
Ние “Да”
Той “Вие (т.е. аз да не сте учителка по български език и литература”
Аз “Не, математик съм”
Той (подава ми ръка) “Много уважавам учителите по математика”

Оттук натам не помня мисля нищо, освен, че покрусата във високотехнологичната уеб базирана душа моя на вещица предизвика едно наводнение отдолу.
По пода на импровизираното нещо потекоха едни води, които идваха от “запушените канали” …. Сетих се откъде е Верото (т.е. сапунената пяна)
Та от няколко концвентрирани места на пода на “заведението” започва да се излиза вода … движението, формата и фронта на разпространение на вълната приличат досущ на онези, които знаем от едни филми, в които под вратата потича кръв или нещо гадно зелено, което след това се вдига нагоре, разкършва се и от него се появява смъртният враг на Арнолд Шварценегер… В конкретния случай това не беше То, а беше Израз на Да-бяха-си-мерили-думите или Отмъщението-на-Баба
Оказа се, че онова нещо горе, което не пропуска вода се държи на едни кухи тръби, и някой архитектурен гений беше пропуснал, че Грамофонът е под дърво, а дървото обикновено има листа, а листата на широколистните дърветa обикновено Капят …

Севда вика – дай да си поръчаме още по едно … обаче като ги видя да бъркат в канала да вадят листа, и тя се отказа
и после пяната от Верото – с едни стирки изтикваха навън водата и тези стирки бяха с Веро

Извън найлонит дъждът вилнееше и на няколко пъти уж да спре, и пак започваше, и то точно когато решавахме да тръгнем
Все едно ни викаше – гледайте сеир бе, сега ви се е паднало
Накрая Катя звънна притеснена шото не знаеше, че сме в екшън на 30 метра от Кръчмата
Престрашихме се и викаме – хайде на прибежка до Оня Червен навес и оттам после пак на прибежка до вратата на Булевард

Обаче не успяхме
Колчем кракът ни стъпи извън найлона и .. дъждът секна като мисъл на студент по време на устен изпит
А! И на тръгване ставаме и Севдалина се мята на врата на едно младо момче, дето било на първата и братовчедка син

09:00
Петък е! Облаците над Бургас се опитват да скапят полета на няколко гларуса, а паякът пак тръгна да пленява неразумните.

… чак не ми се пише

12:01 :))
Петък е! Рестартирам системата. По настояване на Mariana Markova, Maria Miteva(Кечито), Marko Bonev и Diyana Kostova (Дидката), слънцето изгря и това обезпокои ленивеца, в който блажено се преродих тази сутрин …. Няколко blue gem-a капнаха като сълзи преди да ми донесат един Moon Stone, но това е ясно само за просветените. :))

Заемам се да лъжа Яндекс, че по морето има много евтини и качествени апартаменти, и се надявам при следващия обход на Бот-а, това отвратно уеб творение да отиде на мястото си. Сещам се да погледна тефтера и осъзнавам, че всъщност мога да получа няколко гулдена, докато седя в кревата с един сгорещен Делл в скута (май трябва да му почистим вентилатора). … :))

В последните години Бургас се слави като Най-добрият град за живеене в България. То какво ли друго остана на изтерзаната бургаска общност, освен да повдига духа си, слушайки класациите на едно радио, придвайки и особена важност. Главната, както наричаме улицата, минаваща от гарата до Новия Свободен, някога беше осеяна с магазинчета за книги и дрехи, няколко интересни места като детски фризорски салон, и множество, вече забравени неформални заведения – сладкарнички, баничарници, шкембеджийници и ресторанти.

Няколко да споменем само
– сладкарница Пчела – нагоре от Тройката вдясно, почти срещу билетния център,
– ресторант Варшава, който така и не помня да сме ходили, защото нашите го считаха за отдалечен
– кебапчийницата на Тройката – една заведение, което сигурно е било за бързо хранене, обаче там помним странджанките и кепабчетата – близо до „кенефите“
– вегератиански ресторант – до къщата на Мария Хаджипетрова, в който така и не влязох, докато го имаше – днес там е дупка – защото мислех, че не мога да изживея да ям нещо без месо
– естествено ресторант Черно море – днес ПИБ, обаче култово място, в което празнувахме годишнини от сватбата, годишнини от завършването, и го мислехме за една много изискана и скъпа кръчма, в която не можеш да влезеш ей така. Сега, отдалечено във времето се чудя – що ни е трябвало вместо да влезем с дънки, като нормални млади хора, сме се обличали с костюми и официално дрехи като комсомолски секретари. Може би, защото тогава по костюма посрещаха, по бакшиша изпращаха.
– Шкембеджийница срещу ресторант Черно море, от която ходихме с канчета да купуваме страхотно шкембе, защото ни беше срам да ни видят вътре да се храним, а пък днес се счита за изискано да се набухаш в 3 заранта, ако е останало място, в някоя шкембеджийница. Е, там помня, да има 3 вида шкембе – телешко, агнешко, свинско – и все ми беше чудно по какво ги различават и дори не помня ние точно какво купувахме, сигурно е било телешко, защото се считаше, че телешкото е полезно за децата.
– Ресторант Победа да не забравяме – на тройката – нещо като обединено помещение на Аптеката до Общината и Силвъра – там помня само няколко сватби на братовчеди – май бях на 3-4 и после на 13-14 години, ама … акъл човешки – не помня дори кое копче на дистанционното за какво служи.
– А като тръгнем в обратна посока – към ЖП Гара … ей това направление – днес нямам идея какво точно има там, защото е нещо като просяшко сборище, но Морски вълни – алтернативата на Рибарска среща – какви калмари, какво чудо, какви риби и други гивезелъци. Май, за да седнеш там беше нужно да имаш едва ли не предварителна резервация, или евентуално, ако минаваш по улицата на пореден тегел – да те викне някой познат-приятел-братовчед, за да седнеш. Що ми се чине, че там точно имаше едни чироз, който много ми харесваше.
– Имаше и едно загадъчн заведение, което май беше коптор, ама се считаше много тежкарско – Интера, защото там отиваха тези, които пътуваха, а пък тези, които пътуваха едно време (моряци ги наричахме) се считаха за хората с най-висок статут в Бургас и с най-висок стандарт на живот. Повечето се изпожениха за селянки, които припаткаха между 6-тата и 20-тата година от женитбата, че им писнало било все да са сами, обаче ако мъжете им оставана на брега и им писваше, щото паричките винаги са били хубаво нещо – и при социализма, и при капитализма, и при неустановеното настояще, в което живеем.
– Ех! Не е заведение, но точно там, където днес е някакъв магазин за телефони , или поне беше – почти на ъгъла, до книжарницата срещу скъпия магазин за плодове и зеленчуци, имаше нещо, което не е заведение, но беше Лимонададжийница. Една редовна спирка в горещите летни дни – все ми се струва, че и тогава беше много горещо.
– Ама как щях да забравя Березка, как! Толкова скрита, че можехме да пушим като ученици и да не ни види никой, дори да минава по Главната на самтиметри от масата ни. Даже понякога се засичахме там с по-авангардните даскали от гимназията, обаче взаимно се Непознавахме.

Толкова засега.

Не знам дали се събират и на пръстите на ръцете ми случаите, в които съм се срещала с Валентин Фъртунов, но ми е мъчно за мен, за близките ми, за приятелите ми, за всички, и най-вече за крехкостта на живота и за нелепостта на края му, когато мислиш, че има още 300 години, в които да осъществиш плана на мечтите си.

Мир на праха му.

Вървя по Гурко след един life чат с Нина Христозова-Атанасова в Хепи, при който тя пи капучино, а аз две малки тъмни.

Насреща ми, по средата на жълтото, което твърдят било велоалея, върви дама с походка, фигура, шапка, палто, чанта, стойка и всичко останало, което ме кара да я чувствам Дама, но най-вече нейното явно самоосъзнаване, че е такава.
Наближава и виждам, че е другарката Леонова (мама Леоне, както мило я наричахме) – една от учителките ми по история, втората най-любима след Любов Пулева.

Знам, че е била учителка, когато Леля ми е била ученичка (моято крехка възраст е текущо 54, а на леля 76). Целувам я, тя мен също. В началото казва “чакай да видим кой е това” (явно има деликатен проблем с очите (аз също). Познава ме! По име! (последно съм била в Английската гимназия м.май 1979 г).

След няколко искрени думи от моя страна, всяка продължава по пътя си.

Започвам да пресмятам. Обръщам се – там си е, Бога ми, върви надолу и през нея не минава никой.

Хроника – 27 март 2014
Посвещава се на Lenka, Kechi, Malkoto kechi, Vancheto, Jula i men …

Част Първа:

В Кухия Четвъртък по традиция няколко Дами и едно Дамче се решаваме да тестваме ..

Някога имаше един Блок с книжарниците, после стана Червения блок на Любен Каравелов (не като притежание), след това – Блокът с Ронера, а сега е Червеният блок срещу При Шопа. Наслагването на предлози ме ужасява във всички случаи, освен в този.

Стълбите те карат да се замислиш да се въздържиш, защото единственото, което ти хрумва е, че няколко часа по късно, требе да се смъкнеш по тях. Още с качването се замислям как точно ще се случи без контузии и преценям, че ако тръгна от горния десен ъгъл, по диагонал мога да стигна до долния ляв, където е зеветната Врата. Качвайки се горе – тръгвам надясно – йок, наляво дребно помещение с една врата още по-вляво, където пише “Градината не работи”. В това време Един ме гледа озадачено, защото в този момент вече звъня на Ленка за някакъв mile stone. Тя вика “Мини зад гърба на бармана и после все наляво..” Оказва се, че този, който е Барманът, най-безотговорно е излязъл иззад бара и щъка из дребното помещение, дезориентирайки ме и правейки безсмислени всички обяснения на Петкова. След като го питам къде му е гърбът, той казва – “оттук, госпожа” и ме насочва към “Градината не работи”. Тръгвам през един пуст вагон с растителност от двете страни и скътани масички само в едната … и в Дъното, all of a sudden откривам една плъзгаща се врата. Възмущението нараства пред онази безиходица, в която ме поставят Плъзгащите се Врати, които не е ясно откъде накъде се плъзгат.
Дивакът, .т.е Аз, намирам обаче безценен помощник /за втори път/, в лицето на Бармана, който е продължил да гледа след мен през Вагона, подозирайки, че точно това ще ми се случи. Безкрайно облекчение настъпва, когато виждам Събранието вече весело, с кехлибарена магическа течност в стъкленици и няколко “менюта” с дизайн на детска книжка.

… Следва Втора част, че с Геша ще ходим на разходка

Денят започва с простички неща, които след това плавно се усложняват.
Прилича на неправилно проведена маневра, която накрая оставя махмурлук.

Удряме едно голямо твърдо на екс със самото събуждане или може ЗА събуждане – нахлува мешавица от всичко, което пропуснахме предишния ден.
След това кафе, което маркира с още по-жълто Онези моменти и създава още по-голям хаос.
Успоредно преговаряме на глас какво точно Трябваше, а не какво Казахме.
Леко успокояване с лежерни питиета, дреболии, които лесно наваксват около 30% от хаоса, отмествайки част от маймунките на рамото на Външните.
Малко фейсбук за мезе, после един списък със задачки за отскок.
Малко разправийки с доверени лица за предястие, ама много малко.
После още едно кафе и 2 по 50 грама раздразнение от моткането на деня.
После 1 л наливно, 1 л наливно, 1 л наливно до изчерпване на следобеда – от различни, за да е ефектът по-голям, гарнирани със салата вместо нещо сериозно, за да е ефектът Още по-голям.
Към 18 часа, когато се подготвя утрешното събуждане – един голям коктейл и 20 шота за фиксиране на деня и за запомняне.

Важно е, че сме живи и будни.

Стра’отна кръчма набарваме в Панагюрище.

Като се тръгне надолу от Хотела (Каменград) по една улица, която е вече зарита, но си личи, че до Оня ден е приличала на бургашка по време на водната криза през 60-те, и после вдясно на (май) третата пряка, която по нормални размери е около 200 метра оттук.

Там в една “сляпа” уличка се е гушнала 4-метрова порта, зад която се ширва подозрително голям двор.

Е! Толкова пълна кръчма в Бургас няма! Около 19:30 всички места са заети, а ако има свободни, то по “резервето” на тях разбираме, че не е истина. Менюто е странно дълго и с цвят и подобие на Онова, което някога имаше в Железния светилник (просветените ще ме разберат). Аз, дама с вкус, правя следната просташка комбинация: печени червени чушки с “марината” (???) от нещо кисело и доста счукан чесън и много магданоз, плочка сирене и башка – две тъмни бири. Ицо изтормозва едно агнешко, което предполагам е много ОК, ама пък агнешко през февруари ми звучи като насила заплодена овца.
Оги не знам какво, ама май ребра. Петя – крие нещото зад едно друго нещо. Останалите около 35 на масата души са с различни на цвят салати – от свеж оранж на морковите, до неопределено кафяво-зелен на кьопооло. И така ….

Пушим обаче навън, което направо ме съсипва, или поне точно този глагол требе да използвам, за да не си развалям имиджа.

Няколко хора (в терминологията на Танците) – гръчки и български. Не се оставям да ме комплексират със сложността на кръстосани крака, но и да си призная добре е замислен “дансинг-а” (като се замисля, би следвало да е точно дансинг, а не калдъръм пред бара с размер 14 кв.м ) – да крие едни жеи, които организирано танцуват (хоро) на български и гръчки

Отнесено
По канал 1 изтича някакъв хокиен мач, които се състои в идиотско мърдане на ръката на оператора ……………………………

После заспах! Сега спя, спя, спя …. Лъки ти си сандвич.

Дървени маси и столове с долна разгъваща се част от истински метал.

Подът на Капанчето беше от жълт пясък, май плочки от двете страни, метални огради от нещо, които симулираше тел и беше или тъмно зелено, или светло синьо, или бяло, или зелено-жълто-червено следващи едно след друго. Всяка година в края на пролетта (малко преди да започне ваканцията) тюнюнговаха гръцкото капанче – т.е. сменяха цвета на тези огради, Всяка година не ни харесваше, защото помнехме предишното лято, пълно с деликатни детско-романтични спомени.

В двора на гръцкото капанче имаше няколко кайсии (или зарзали). Бяха ниски, а не като високото дърво в двора на старата къща, което посегашните ми сметки е било около 13 метра високо. Кайсиите бяха ниски, имаха плодове, които Мая си позволяваше да къса и яде, и клоните така падаха над масите, че ни създаваха илюзията, че бабите ни не ни виждат, че пушим. Много странно, ни пушехме и май почти не пиехме.

Компанията беше все от махалата и от Варна, обаче Мая много се обиждаше, когато и кажехме, че е от Варна.

Предметите, които асоциирам с Гръцкото капанче са: лимонадена бутилка отгоре със запушалка с тел и едно нещо като бушон, голяма тава от ламарина с пържена цаца, …

Офф! На мястото на бастисаното Гръцко капанче направиха Еврошоп! В Еврото има символика, обаче що пък ШОП ..

На мястото на Индийското магазинче с китайски стоки – вдясно от сладкарница Роза, която е нечестно подмината като символ на Бургас, се помещаваха Мекиците. През един шублер, зад гърба на облечената и забрадена в бяло разтръсна мекичарка, се подаваха тенекиени тави с 6 колони загадъчно удоволствие в образа на мекици. С кръшно движение Мекичарката поемаше тавите и ги слагаше вляво от себе си, след това сръчно ги вземаше с едни щипки и ги обличаше в предварително нарязани правоъгълници от амбалажна хартия. През лятото ставаше опашка. Дребосъците надничахме зад гърбовете на тези, които стояха отпред, с надежда, че от текущата тава ще стигне до нас. А най-неприятно беше, когато искаш три мекици и за теб останат две от тази и една от следващата тава.

Мекиците струваха първо по 3, после по 4, после по 5 стотинки. По тях се научихме да смятаме. Стандартното Мак Меню включваше 3 мекици /две бяха абсолютно недостатъчни/ с пудра захар и една боза. Имаше и чаши с айрян, но звучаха скучно. Захарта се сипеше от едно тенекиено нещо, което струва ми се, приличаше на буркан с жълта капачка и надупкан с отверка. Наскоро видях съоръжението на Пазара – оказа се, че не е буркан, а сиво немръднало с годините цилиндрично чудо, чиято горна част прилича на лейка за захар.

Мекиците бяха: сочни, хрупкави, меки, сладки, мазни, топли, горещи, бледо жълти в средата до златисто оранжеви по края, ухаеха на нещо.
Ядяха се, като се стиснат по средата и заприличат на фльонга (нещо като папионка). От мекиците потичаше нещо, от което се пазехме, защото нямаше оня розов препарат за мазни петна.